Децата ни

Със съпругата ми сме в процес на развод. От 4 месеца. Дотук – нищо необичайно... Има институция “брак”, която уважавам. Има и решение на “проблема” с брака - развод, който приемам. Макар, че не съм се женил, зада се развеждам... Но приемам, че когато отношенията охладнеят, е нормално хората да се разделят, или разведат. Не съм някакъв средновековен варварин с матриархално-патриархален манталитет и приемам решението на съпругата ми да потърси щастието си. Но, темата за нейното личното щастие, извън брака с мен, не ме вълнува никак сега - да се оправя сама. Проблемът ми е в начина, по който се развежда. Варварско е да откъснеш баща от син. Варварско е децата от брака да се превръщат в “разменна монета” и инструмент за постигане на лични користни цели при развода. Недопустимо е омразата и озлоблението на съпругата ми към мен да надделяват над интересите на децата ни. Децата, които ние ДВАМАТА сме създали и отгледали. Хората не се размножават, чрез “пъпкуване”, нито чрез “бинарно делене”. При хората – децата имат нужда от ДВАМА родители. Поне, докато са деца. Недопустимо е да заявиш: “Децата МИ”, игнорирайки доскорошният си съпруг и баща на децата НИ. Да, ако някога, някой шофьор на ТИР заспи и ми влезе в моята лента челно, може и да ми спести мисленето по въпроса... Само тогава, съпругата ми ще може чистосърдечно да заяви: "Децата МИ". Но, не и сега... Все още, не!